Болен или мързелив – основателни ли са съмненията ни

Дали определени състояния произтичат от дадено заболяване или са просто част от характера на човек? Дали съм болен или мързелив? Задавали ли сте си тези въпроси?

Здравето и благосъстоянието носят различен заряд за различните хора. Всеки има своята история и разбиране.

Болен или мързелив – разказ от първо лице

Изминаха 10 години откакто все още неизяснени симптоми нахлуха неканени в живота ми. Вече четири години и половина откакто една сутрин се събудих с главоболие, което повече не изчезна.

През последните месеци състоянието ми дори се влошава. Всички симптоми се проявяват накуп, като се включват и нови. И това е ежедневно.

Засега лекарите са се спрели върху „ежедневно постоянно главоболие“ и ME / CFS (Синдром на хронична умора), като предварителни диагнози. Екип от специалисти продължава с тестовете. И всички все още търсим отговори.

На 29 години съм прекарал почти една трета от живота си хронично болен.
Не мога да си спомня как беше преди. Какво е да има ден, в който да не се появи някаква комбинация от тези симптоми.

Живея в състояние на едновременни оптимизъм и безнадеждност. Оптимизъм, че отговорите са някъде там и усещане за приемане. Засега това е, с което трябва да се справя и аз ще дам най-доброто от себе си. Въпреки това, дори след всичките тези години на борба с хронично заболяване, понякога не успявам да овладея обземащата ме понякога несигурност.

Ето някои от съмненията, с които непрекъснато се боря, когато става въпрос за това как заболяването се отразява на живота ми:

Дали съм болен или мързелив?

Трудно е да се справяш с нещата, когато си непрекъснато болен. Понякога да изкарам деня, с абсолютния минимум от дейности, изцежда цялата ми енергия. Абсолютният минимум! Например, да стана от леглото, да си взема душ, да оправя прането и измия чиниите.

Понякога не успявам дори това да направя.

Умората ми оказва дълбоко влияние върху самооценката ми като стойностен член на моето семейство и обществото. Винаги съм се определял, чрез нещата, които пиша и давам на света. Когато се случи да пиша по-бавно или да направя пауза, започвам да поставям и всичко останало под въпрос.

Понякога си мисля, че съм абсолютно мързелив.

Журналистката Есме Вайджан Уанг го е казала най-добре в статията си за Ел.

Най-дълбокият ми страх е, че просто съм мърлява и използвам хронично заболяване, за да прикрия гнилите корени на мързела в себе си.

Есме Вайджан Уан, журналист

Имам такова усещане непрекъснато. Нима, ако наистина исках да работя, нямаше просто да се взема в ръце и да го направя? Ако опитвам по-усилено, вероятно щях да намеря начин. Нали?

Хората около мен, изглежда, си задаваха същия въпрос. Семейството ми дори ми го казваше направо. Например “Според мен, ще се почувстваш по-добре, ако си малко по-активен физически”. Или “Иска ми се да не се излежаваше по цял ден.”

Когато всяко физическо усилие, дори стоенето прав по-дълго време, засилва неконтролируемо симптомите ми, е много трудно да слушам подобни изказвания, напълно лишени от чувство на емпатия.

Дълбоко в себе си аз знам, че не съм мързелив. Правя толкова, колкото мога, колкото тялото ми ми позволи. Целият ми живот е жонглиране с това да бъда възможно най-продуктивен без да минавам границата, след която ще трябва да плащам с изострени симптоми. Станал съм експерт в това.

Наясно съм също така, който не е изпитвал подобна хронична липса на енергия, няма как да разбере какво означава това. Така че е необходимо да се запася със съчувствие и разбиране, както към себе си, така и към тях.

Болен или мързелив? Дали не си въобразявам?

Най-трудното нещо при такава мистериозна болест е съмнението дали е реална. Знам, че симптомите, които изпитвам, са реални. Знам и как болестта ми се отразява на ежедневието.

В края на краищата трябва да повярвам в себе си и в това, което изпитвам.

Когато никой не може да ти отговори какво не ти е наред, е много трудно да не си задаваш въпроса дали си болен или мързелив. Дали твоята реалност не е по-различна от реалната реалност. Това че “не изглеждаш болен”, никак не помага. Напротив – прави още по-трудно за хората, понякога дори за лекарите, да повярват в тежестта на заболяването.

Няма лесни отговори за състоянието ми, но това съвсем не го прави по-малко сериозно или животопроменящо. Клиничният психолог Елвира Алета споделя пред PsychCentral, че казва на пациентите си, че трябва просто да се доверят на себе си.

Не си луд! Лекарите са насочвали много хора към мен, преди да поставят диагноза. Дори лекари, които не знаят какво друго да направят с тези свои пациенти. ВСИЧКИ, в крайна сметка, получиха медицинска диагноза. Абсолютно всеки от тях.

Елвира Алета, клиничен психолог

Дали хората не са изморени от мен?

Чудя се понякога, дали хората в живота ми, полагащи толкова усилия да ме обичат и подкрепят, вече не са се изморили от мен.

По дяволите, аз съм изморен от всичко това! Трябва и те да са!

Трябва да сме свързани с другите – не се опитвайте сами да се борите с болката си.

пишат терапевтите по хронични заболявания Пати Коблевски и Лари Линч

На мен вече не може да се разчита, както преди да се разболея. Понякога избягвам или пропускам възможността да прекарвам време с хората, които обичам. Просто защото има моменти, когато това ми идва твърде много, за да се справя. Тази моя ненадеждност също трябва да им е омръзнала.

Поддържането на връзки с другите е сложно, независимо колко си здрав, но ползите винаги превишават усилията.

Трябва да имам доверието, че хората около мен, ме обичат и подкрепят. Че са в живота ми, за да останат по целия път. Имам нужда от тях.

Трябва ли да направя нещо повече?

Аз не съм лекар, така че съм приел, че не съм способен да се справя напълно без компетентна помощ. Все пак, когато чакам с месеци между лекарските прегледи без да съм и на стъпка по-близо до каквато и да е диагноза, започвам да се чудя дали наистина правя всичко необходимо, за да се излекувам.

От друга страна, мисля, че просто трябва да приема, че това наистина е всичко, което мога да направя. Мога да се старая да водя здравословен начин на живот. Мога да направя всичко възможно да работя и да имам пълноценен живот с моите симптоми. Трябва да вярвам, че лекарите и медицинските специалисти, с които работя, са взели моите интереси присърце. Както и че ще продължим да работим заедно, за да разберем какво наистина се случва в тялото ми.

От друга страна, трябва да продължа да бъда адвокат на себе си относно собственото си здраве в сложната и объркваща здравна система. Участието ми в оздравителния процес не е пасивно. Планирам медицински прегледи, полагам грижи за самолечение, пиша запазвайки психичното си здраве, чрез разбиране и съчувствие към самия себе си.

Достатъчно добър ли съм?

Вероятно това е най-трудният въпрос, с който се налага да се боря. Дали тази боледуваща моя версия, която никога не съм смятал да бъда, е достатъчно добра?

Имам ли някакво значение? Има ли животът ми смисъл, когато това не е живота, който съм искал и планирал за себе си? Трудни въпроси с трудни отговори. Но мисля, че трябва да започна от промяна на перспективата.

Заболяването е засегнало много аспекти на живота ми, но то не ме е направило по-малко “мен”.

В своя статия, Коблевски и Линч предполагат, че е добре да „тъгувате за загубата на предишното си аз. Приемете, че някои неща са се променили и приемете способността да създадете нова визия за бъдещето си. „

Вярно е. Не съм това, което бях преди 5 или 10 години. И не съм този, който мислех, че ще бъда днес. Но все още съм тук, живея, уча и раста всеки ден, обичам хората около мен.

Трябва да спра да мисля, че стойността ми се основава единствено на това, което мога или не мога да направя! Трябва да осъзная, че моята стойност се обуславя само от това, което съм! И това което продължавам да се стремя да бъда.

Вече зная отговора на въпроса дали съм болен или мързелив! Заболяването засегна много аспекти от живота ми, но не ме направи по-малко „мен“! Време е да започна да осъзнавам, че това да бъда Аз е всъщност най-големият дар!